Колко добре познаваме децата си?
Имам три деца на разнообразни възрасти, от различни полове и с разнообразни занимания. Те всекидневно се изправят пред проблематични обстановки, някои от които споделят с мен или с татко си, други считат за значими единствено измежду приятелите си, а трети – таят надълбоко в себе си, тъй като изпитват позор, яд или засегнатост.
Опитвам се да се интересувам от това, което ги вълнува, а това става все по-невъзможно, тъй като децата от най-новото потомство са все по-малко дейни в игрите на открито, само че за сметка на това са все по-информирани и цифрово грамотни.
Вярвам, че да съм близка с децата си е методът, по който ще им оказа помощ при ежедневните проблеми. Сигурна съм, че когато ги предразположа да приказват за това, което ги тормози, те се усещат по-добре. Но също по този начин си давам сметка, че постоянно нямам време за разкази за това неприятно момче, което е смачкало красивата картонена кукла на огромната ми щерка. Или за отмъстителната съученичка, която настройва девойките от класа против сина ми. Но пък имам време да мърморя на мъжа ми за онази кариеристка, която поради имперските си амбиции почти е унищожила план, по който работя към този момент два месеца.
Защо този двоен стандарт? Защо постоянно игнорирам емоционалния свят на децата си, погълната от личните си не по-значими проблеми? Дали е почтено да съм постоянно бързаща, нервна и изтощена? Дори и в този момент, до момента в който пиша тези редове, щерка ми ме прекъсва непрестанно, а аз се пробвам да овладея нервите си, без да покачвам звук. Давам си сметка, че все по-често изгубвам самообладание, постоянно ставам сприхава, притисната от периоди и тонове работа в края на лятото, а ми се желае да имам повече време за децата и подготовката им за първия образователен ден. Но за какво все не ми се получава и все по-често викам?
И още.. .
Опитвам се да се интересувам от това, което ги вълнува, а това става все по-невъзможно, тъй като децата от най-новото потомство са все по-малко дейни в игрите на открито, само че за сметка на това са все по-информирани и цифрово грамотни.
Вярвам, че да съм близка с децата си е методът, по който ще им оказа помощ при ежедневните проблеми. Сигурна съм, че когато ги предразположа да приказват за това, което ги тормози, те се усещат по-добре. Но също по този начин си давам сметка, че постоянно нямам време за разкази за това неприятно момче, което е смачкало красивата картонена кукла на огромната ми щерка. Или за отмъстителната съученичка, която настройва девойките от класа против сина ми. Но пък имам време да мърморя на мъжа ми за онази кариеристка, която поради имперските си амбиции почти е унищожила план, по който работя към този момент два месеца.
Защо този двоен стандарт? Защо постоянно игнорирам емоционалния свят на децата си, погълната от личните си не по-значими проблеми? Дали е почтено да съм постоянно бързаща, нервна и изтощена? Дори и в този момент, до момента в който пиша тези редове, щерка ми ме прекъсва непрестанно, а аз се пробвам да овладея нервите си, без да покачвам звук. Давам си сметка, че все по-често изгубвам самообладание, постоянно ставам сприхава, притисната от периоди и тонове работа в края на лятото, а ми се желае да имам повече време за децата и подготовката им за първия образователен ден. Но за какво все не ми се получава и все по-често викам?
И още.. .
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ